Съвети от педагога


Осиновено дете

Осиновено дете

Според психолозите всеки един осиновен на ранен или късен етап в живота си се изправя пред факта, че е бил изоставен от биологичните си родители.

В определен етап от живота осиновеният преживява истински удар върху самооценката и чувството си за значимост: „Майките обичат бебетата си и се грижат за тях. Аз съм различен. Моята майка ме е изоставила. Явно е имало защо - причината е в мен".

Според специалистите децата осъзнават факта, че са осиновени между 8 и 10 годишна възраст.

Училището допълнително подлага на стрес осиновените деца, като ги кара да правят родословното си дърво. Повечето от осиновените деца използват семейството на осиновителите си, но понякога от тях се иска да проследят и физическите си характеристики. Осиновените деца често са подложени на жестоки коментари от страна на връстниците си - просто, защото са различни от останалите.

Чувството за отхвърляне

Освен страха, че могат да загубят осиновителите си, осиновените деца се сблъскват и с чувството за отхвърленост. Една майка споделя как докато карала сина си и негов приятел на училище, те изведнъж заговорили за осиновяването. Приятелят на сина й казал „О, моята майка никога не би ме изоставила. Аз съм бил толкова красиво бебе". Жената отговорила, е за една биологична майка също е невероятно трудно да изостави детето си. Когато останали насаме със сина си, той казал, че му е мъчно за биологичната му майка, защото тя сигурно тъгува.

Проблем?

Много осиновени казват, че никога не са имали проблем с осиновяването си. Други осиновени споделят, че чувстват известна тъга, но осиновяването играе несъществена роля в живота им. Яна казва, че никога не се е чувствала разстроена от факта, че е осиновена. Но всяка година пали свещичка на рождения си ден - може би в този ден и тя си спомня за мен и се чуди какво ли правя. Поне се надявам да е така".

Гневът, емоциите

Децата, на които не им е позволено да изразяват негативните си емоции, докато растат, не знаят как да се справят с тях - нито как да ги изразят навън, нито как да ги отработят. Осиновените деца, които съзнавано или несъзнавано получават послание от родителите си, че не само са били избрани, но са били избрани, за да донесат щастие в живота на родителите си, често изпитват трудности да изразяват каквито и да било негативни емоции - тъга, гняв. Някои до такава степен успяват да разцепят положителните от отрицателните си емоции, че не знаят какво означава да изпитваш гняв.

Майкъл, който винаги е бил послушно дете, си спомня как казва на свой приятел „Аз никога не съм се ядосвал", на което приятелят му отговорил „Но, Майкъл, ти в момента си бесен!!!". Майкъл в този момент се замисля защо не чувства своя гняв - гневът е бил непознато или по-скоро неосъзнато чувство, за разлика от така добре познатите му болка, тъга и депресия.

Неизразеният гняв, който някои осиновени деца трупат в себе си през годините, може в един момент да изригне като неконтролируема ярост. Натрупан гняв, за това, че са осиновени, че са различни, че се чувстват безпомощни, че никога не са имали контрол над живота си и някой друг взима решения (изоставяне, осиновяване), гняв, че не могат да изразят истинските си чувства в семеен климат на отричане. Когато гневът не може да бъде изразен и се трупа с времето, избива като агресия (кражби, палене на огън, разрушаване) или в насилие.

Какво да НЕ казваме на осиновените деца?  

Ето някои основни неща, които е добре да запомните: не използвайте думата „изоставяне”, по-добре кажете „настаняване”. Освен това, всички деца са „естествени” – някой чувал ли е за „изкуствени деца”? Това е един от проблемите теми за осиновителите. Тъй като детето не е тяхно „биологично” дете, някои от тях мислят, че нямат право да му се скарат например.  Вашето осиновено дете си е ваше дете. Но то е и дете на биологичните си родители.  


НИКОГА НЕ КАЗВАЙТЕ НА ДЕЦАТА СИ

Ти си специален, защото си осиновен.

Ти си избран или Ние те избрахме.

Биологичната ти майка толкова много те е обичала, че те е изоставила.

Ти си късметлия.

Това, че си осиновен, няма никакво значение и нищо не променя. Забрави го и продължи да живееш живота си.

Не трябва да се ядосваш. Не трябва да се натъжаваш. Преодолей го!

Ако търсиш и намериш биологичната си майка, ти нахлуваш в живота й! Нямаш право да я разтройваш. Трябва да уважаваш нейния избор.

Защо се интересуваш от някой, който не те е искал? След като тя не те е искала, защо ти сега я искаш? Тя пак ще те отхвърли!

Защо искаш да намериш някого, който никога не си виждал и не познаваш?

Веднъж започнеш ли да търсиш, ще си като обсебен.

Но ние толкова много те обичаме и толкова много те искахме.

Търсейки биологичните си родители, ти нараняваш нас.

Бебетата нищо не помнят.

Ти си неблагодарен! Държиш се егоистично и неуважително!

Ако биологичната ти майка те обичаше, нямаше да те изостави.

Прекалено си чувствителен.

Защо искаш да намериш биологичната си майка?

Всичко това е минало – не можеш да го промениш.

Защо търсиш? Какво не е наред?  Не бяхме ли достъчно добри с теб?

От колко майки имаш нужда?

Но ти нямаш вид на осиновен.

Може би така е трябвало да стане.

За какво ти е да знаеш кои са ти родителите?


Думи, които може да използвате: дете със специфични потребности; настаняване;
Думи, които да НЕ използвате: изоставяне;

 

Източник:
www.spvision.net
www.osinoviavane.com

Коментари

1
Godo
2011-01-06

Родители, които ще осиновяват да се запознаят с психологическия момент и да се съветват с психолози как и кога да разкрият истината. /Осиновена/

2
Галя
2010-12-03

Към осиновените трябва да се подхожда изключително деликатно, тоест трябва да ги обичаме все едно са наши, дори ние вътрешно трябва да се настроим още от самото начало, че детето е мое (наше), а не чуждо! Това, че в определен момент гените ще окажат своето няма спор ! Но в края на краищата идеални хора няма - всеки има и положителни и отрицателни черти ! Важното е да възпитаваме детето с огромна любов и спокойствие. Когато е нужно да бъдем строги и прецизни, когато трябва да се караме е по-добре да даваме напътствия ... И все пак всичко е добро, когато е в рамките на нормалното ...

3
TOTA
2011-10-21

Нашето дете също е осиновено и не знам как да подходим. Трудно ни е, на шест години е и трябва да му кажем по някакъв начин. Труден момент.

4
Дияна
2011-12-02

Aз на моята щерка и казах, когато беше на 5г. Отначало започнах да и разказвам приказки, като героите в нея бяхме ние, например как едно семейство много искали да си имат малко бебче - момиченце, но майката неможела да си роди и трябвало да си вземат от една къща за бебета ( в последствие започнах да казвам думата дом и осиновена) и разказвам неща от нашия живот. Така тя взе да се разпознава в приказката и така ми беше много удобно, когато е под формата на игра. Сега е на 12 г и мисля, че проблеми ще има, но за осиновяването поне сме го преминали и всичко е нормално :)

5
НАДЯ
2012-02-12

На моята дъщера и казаха съученици когато беше на 8 г. От тогава отказва да учи. Не ме слуша и се държи много лошо. Не знам какво да правя.

6
Вили
2012-03-02

Осинових момченце на 3г.. Това беше първото предложение, което получих. Не избирах, защото за мен децата не са стока, въпреки, че ми се искаше да е момиче, защото съм сама. Сега е почти на 8 г .и когато има проблем ме заплашва, че като порасне ще търси баща си, а после ще дойде да вземе и мен. Когато го осинових беше с много здравословни проблеми, дори още не говори както трябва и посещаваме логопед. Още когато беше на 5г. ходихме в дома, от който го осинових и занесохме негови дрехи и храна на децата. Тази тема не спираме да я разискваме, като с всяка година поднасям по нов и достъпен начин нещата. Старая се да спечеля доверието му, като не крия нищо, което го интересува. Дано да не греша! Ще съм благодарна за вашето мнение и дано да съм била полезна.

7
alxi
2012-03-16

Аз съм осиновена и винаги съм мислила, че съм различна. Била съм едно дете, никога нищо не ми е липсвало, малко съм глезена. Моите родители загатнаха и от тогава имам подозрения, които се оказаха вярни. С моите осиновители нямам никакви проблеми, но взех да си задавам въпроси, от които много ме боли. Защо са ме изоставили, какво толкова съм пречила и защо като не са ме желали, не са ме махнали. Имам хубав живот, но ме дразни че някой се е отървал от мен, а ме е носил 9 месеца и дали се сеща за мен на рожденната ми дата.

8
Aчее
2012-05-06

И аз съм осиновена от 4 годишна. Спомням си, защото беше истински шок за мен. Спомням си и истинската си майка. След като станах на 6 год. реших да споделя с баща си, че си спомням и искам да се върна при мама и отам започнаха проблемите. Наще се промениха корено, но трябва да сме силни.. :))))

9
Мария :(
2012-05-03

Аз не съм осиновена, роди ми се по-малък брат и сега само на мен ми се карат. Родителите ми са разделени, а аз съм оставена на майка ми. Аз съм на 10 години.Споделих това с вас, защото ми се къса сърцето.

10
Малта
2012-10-26

Здравейте, аз имам осиновено дете ! На 3г и 6 месеца дойде вкъщи, сега е ва 6г. С нея говорим вече за това, че не е била в моето коремче, а в коремчето на една леля както тя сама я нарече. Аз оставих нещата така, защото също смятам, че жената може да е родила детето ми, но не му е майка в никакъв случай и по никакъв начин! Дъщеря ми съвсем нормално за сега приема нещата. От тук нататък пак ще се говори по темата....

11
Фани
2012-12-17

Здравейте,
Аз съм майка на осиновено момиче - Мария. Сега е на 1 г и 10 месеца. Имаме си проблеми, но мисля, че с времето всичко ще си дойде на мястото. Много се притеснявам от момента на истината за биологичните й родители. Коя възраст е подходяща да и кажа.

12
Фани
2012-12-17

Здравейте,
Аз съм майка на осиновено мимиче - Мария. Сега е на 1 г и 10 месеца. Имаме си проблеми, но мисля, че с времето всичко ще си дойде на мястото. Аз много се притеснвам от момента на истината за биологичните родители. Коя възраст е най-подходяща да и кажа ?!

13
Калоян
2013-01-05

И аз съм осиновен. Моля Ви ако знаете нещо за мен по името ми - пишете ми. Казвам се Калоян Йорданов Николов.

14
Наталия
2013-01-14

Аз също съм осиновена. Осиновяването беше много несполучливо, баща ми почина, когато бях на три години, а така наречената ми "майка" започна тормоз, който не може да се опише. Още след погребението му ми каза, че съм "хранениче". Родена съм на 07.01.1971 г. в Пловдив. От познати разбрах, че истинската ми майка ми е дала името Наталия, била е от Западна България и родителите й са я накарали да ме остави. Съседката е работила тогава в болницата, където съм се родила и каза, че много трудно се е решила и много е плакала. Осиновителката ми веднъж се изпусна, че тя ме е търсила, когато съм била още бебе, но не са й казали къде съм. Затова нещата допълнително се усложняват. Много осиновители се изразяват негативно срещу биологичните родители, някой път без да знаят какво ги е накарало да постъпят така. А и все пак, те са кръвни роднини на детето, което са осиновили. Задължително трябва да се казва на децата, че са осиновени, защото те имат право да го знаят, въпросът е това да става естествено и без срам или криене, защото няма нищо срамно в това. Аз не се чувствам "изоставена" и не искам някой да ме съжалява за това.

15
Нели
2013-02-15
Така, първо едно разяснение - не можеш да осиновиш дете ако няма отказ от него (в тази връзка питам какво значи те не е искала............)В по-горен пост прочетох нещо което ми хареса " Аз оставих нещата така, защото също смятам, че жената може да е родила детето ми, но не му е майка в никакъв случай и по никакъв начин! " . майка съм на 9 годишен "разбойник" и той е моето дете и аз неговата майка! И да не си помислите, че съм някоя злобна лелка. Той знае, че е осиновен и за сега го приема за нормално, ходили сме в дома от който го взехме.
16
Anonimka
2013-08-26
Когато едно дете разбере, че е осиновено, според мен трябва да бъде много щастливо, че някой му е дал шанс да се развива нормално. Страхотен е факта, че човек дарява любов, внимание и всичко от себе си за човек, който не е негова кръв и плът. Т.е. човек има нужда да дарява любов и едно осиновено дете трявба да бъде много щастливо от факта, че осиновителите му са го измъкнали от институцията, където би било подложено на нечовешки тормоз. Това според мен не трябва да се крие, това е поведение за похвала и за поздравление. Истинските хора биха направили това и много се вълнувам когато го казвам, защото познавам такива хора. Ако имам финансова възможност, бих осиновила поне две деца!!!
17
М.
2013-11-29
Аз също съм осиновена. Бях малка, когато ми го казаха и на тогавашната си възраст (не помня на колко годинки съм била) се страхувах, че биологичните ми родители ще дойдат и ще ме вземат, макар и това да няма как да стане. Помня, че когато пораснах малко започнах да сънувам хора и да си представям, че биологичните ми родители ме питат дали искам да бъда с тях, а срещу тях - осиновителите ми. Та, когато бях малка го приемах съвсем нормално, струваше ми се прекрасно, че някой ми е дал шанс да имам родители; че аз имам родители. По-късно, когато пораснах започнах да го осъзнавам, както пише в текста децата го осъзнават на 8-10 годишна възраст. Всеки път, когато нещо се беше случило и ме караше да плача си мислех за биологичната ми майка. Беше ми тежко, чувствах тъга, доста пъти имах чувството, че съм в депресия. Ще Ви кажа нещо, което мисля, че има връзка. На около 8годишна възраст започнах да се храня по-малко и както всеки родител и моите се притесняваха. Един ден говорихме за нехраненето ми и аз признах, че го правя нарочно. Баща ми ми показа снимка на анорексичка и аз се уплаших и започнах да се храня нормално. По-късно, когато бях на 10 години отново чух за болестта, но не се сетих за какво става въпрос и месеци по-късно започнах да не се храня отново и научавах все повече за тази болест. Интересното е, че всеки път, когато ме болеше и си спомнях болестта мислех как искам да бъда при майка си, при биологичната. И така в продължение на година отслабнах много и приятелите ми казваха, че ще страдам от анорексия. Бях гледала много статии и интервюта за болестта, и когато ми го казваха не ме беше страх, дори не ми ставаше гадно, когато виждах анорексици. Не ми правеше впечатление. Мисля, че тези неща са свързани. Моля Ви, посъветвайте ме нещо ! :) ;)
18
Светльо
2014-05-10
Аз също съм осиновен,разбрах когато бях на 7-8години бях направил някаква беля и майка ми направо ми го каза,да благодарен съм им че са ме вземали но нямах такъв късмет със осиновителите си,бяха много лоши нямаше обич и разбирателство но пък за това шамарите и ритниците бяха много повече даже и аз самия се питам след като не са ме обичали защо са ме вземали и не са дали шанс на други родители който найстина щяха да ме дарят със любов и да направят от мен достоен гражданин със който биха се гордяли, не ме разбирайте погрешно не съм лош човек но просто любовта и разбирателството след години се усеща не си този който трябва да си.В момента имам прекрасно семейство със един малък дявол без тях не мога докато моите осиновители един път не вдигнаха телефона да попитат как е детето ми или аз,но нормално от 15г.не поддържаме връзка но каквото повикало такова се обадило винаги съм ги мразил и лошото е че на злоба ме научиха